when nightmares come true

by **mackenzie.** Пет Мар 04, 2016 5:41 pm

Викът й разкъсваше тъмнината, блъскаше се в стената, отскачаше и отново се връщаше там където беше започнал. Звукът сякаш бе потопен в гняв и като гъба беше изсмукал всяка капка. Той беше силен; истеричен. Какво всъщност е писъкът? Това е реакция на гърлото, първична реакция на тялото ни, когато сме уплашени, за да предупреди за опасност, а може би дори за да изплаши. Крясъците бяха нещо нормално в психиатричната болница – като дишането – но за този пациент това беше нещо ново. Малкото момиченце никога не издаваше звук по-силен от шепот и това разтревожи персонала. И за пореден път сестрите и лекарите започнаха мисията си да успокоят всяка една от тези, изгубени души. Сред тях имаше и ново лице, младо лице при това. Това озадачи пациентите, тъй като дори и те знаеха, че е трудно да се намери някой, който ще работи доброволно в психиатрична клиника.
Когато той мина покрай килията й, заедно със старшия лекар, той я погледна с голям интерес, и капка загриженост. Тя имаше този ефект върху добрите хора, изсмукваше здравето и добрите им намерения и оставяше на тяхно място нищо повече от черна дупка, пълна с объркване и лоши мисли, която неизменно водеше до нестабилен ум. И затова и лекарите рядко я посещаваха, даже и да искаха. Всички те бяха уплашени.
‘’Това е..’’
Младият доктор млъкна щом погледът му срещна този на по-възрастният лекар. Той беше висок и слаб, не особено красив на около 50 години. Косата му започваше да оредява и бели кичури стояха прави и горди измежду гората от тъмни косми. Мъжът носеше големи кръгли очила, зад които той гледаше със сините си сфери които изглеждаха бездушни, недоволни и много, много изморени – както всеки друг в този изоставен свят на лудостта. Тези сфери в момента бяха насочени към младият, рус доктор. Той беше по-нисък, и много по-привлекателен. Не изглеждаше сякаш бе готов за всичко което щеше да бъде хвърлено на пътя му и всички служители го съжаляваха.
‘’Да, Майкъл’’ каза белокосия доктор.‘’ Това е Макензи Бенет. Не, не можеш да я изучаваш, и не, не може да я посещаваш. Не я поглеждай, не минавай покрай стаята й. Дори не говори за нея. Ясен ли съм? Това проклето същество може да изтрие всичкия ти морал за секунди и да го замени със своите изкривени идеи. И преди сме имали такива като теб..’’ Високият мъж започна да върви бързо, без да спира да говори, загатвайки на ученика си, че е време да го последва. ‘’ Проклети новаци..всички си мислят че са изключение.. накрая петима бяха намерени мъртви сред среща с нея.‘‘
Майкъл погледна русокосото момиче за последен път и след това тръгна бързо след началника си. Тя не изглеждаше като луда или пък като убийца, а като изплашено птиче, заловено и затворено в малка кутийка от кибрит. Той си спомни очите й. Големи, ледено сини. Очите й бяха обгърнати от дългите й мигли които галеха нежно кожата й щом мигнеше. Тя беше мъничка, само на 15 години и хипнотизираща. Нещо в нея го привличаше. Може би беше факта , че той не знаеше нищо за нея. Викаше го като сирена, без да каже и дума, а той й отвърна с усмивка. Топла, истинска усмивка, нещо което тя не бе виждала от години. Той беше чел за нея. Дъщеря на Тобаяс Бенет и Розабел Анн Луис, част от голяма Великобританска фамилия, преместили се в Америка преди 20 години. Родителите й изчезват внезапно и тя остава самичка в голямото им имение. Тогава тя е само на 8 годинки и съседите на семейството й се обаждат в полицията. Телата на родителите им по-късно биват намерени в задния двор на имението им. Момиченцето обяснява, че те са убити – полицията даже не си прави труда да запише точно какво момичето разказва-, обяснението на полицията обаче е друго, най-вероятно им е било платено. Малката Кензи е луда и е убила родителите си. Детайлите от убийството са толкова ужасни, че нито един вестник не публикува пълен доклад. Проблемът беше, че момиченцето изглеждаше напълно здраво, но всички знаеха, че за да бъде човек способен на убийство, той трябва да има някакъв вид разстройство на личността. Той трябваше да я изследва, за да я разбере напълно. Но хората бяха просто прекалено изплашени от нея. Наричаха я изчадие от ада. Според него това беше загуба на ресурси. Тя беше образец на изключителен ум.
С годините, младият доктор тайно наблюдаваше Макензи, тя знаеше това и го използваше срещу него. Майкъл не можеше да я разгадае и това го изяждаше от вътре, и тя знаеше това. Той постепенно започна да си говори сам, да ходи на сън, сънищата му бяха обладани от нея, и тя знаеше всичко това. Всяка нощ той се спираше пред стаята й, и тя му шепнеше, променяше го. Кензи най-накрая беше успяла да го опитоми, той щеше да ‚и помогне да избяга. Сряда, 13-ти 2013. Датата която тя избра за бягството си.

Сряда 13-ти 2013. Имаше някакво напрежение във въздуха, той беше влажен и студен, носеше странен мирис и вкус. Тя си мислеше, че ако психичното разстройство имаше аромат, то това щеше да е той. Момичето бавно вдигна главата си към небето. То беше оловносиво, гъстите облаци се надбягваха, въртяха се и се блъскаха едни в други. Мълниите пробождаха въздуха, разкъсвайки светлината в мрак, като глутница хрътки, ловящи в близката долина. Изведнъж огромна светкавица раздра тъмното небе.. Тя счупи транса в които беше изпаднала и започна да върви бързо..

Кошмари. Един. Два. Три. Те започват и свършват внезапно, преплитат се един в друг и създават нишка, лабиринт от кошмари в който ти се луташ. Мислите ти се влитат и разплитат и създават илюзии. Объркват те още повече. Горе. Долу. Къде се намираш? Мрак.Светлина. Топло. Студено. Вик. Шепот. Всичко това я държеше жива. Обожаваше мириса на паника в съня на хората.Слънчевите лъчи които влизат през решетките на килията галят нежно лицето ти, сякаш казваха ''Съжалявам''. Едвам си поемаш въздух, хлипаш; сълзите ти се стичат по румените ти бузи като порой, а сърцето ти бие лудо в гърдите ти; като камбана. Имаш чувството, че то ще изскочи след секунди. Чувстваш се като зайче, изплашена до смърт, дали беше възможно.. да умреш от страх?

Чуваш онзи глас, който сънуваш от вече седмица. Чий е този глас? Звучи ли ти познат? Опитва се да те успокои, но не може, не е възможно. Нищо не може да те успокои. Страхуваш се да не те върнат в онази килия. Пак онзи образ. Тичаш из клиниката, но краката ти не те слушат, сякаш и те се борят с теб, да те съборят, да те предадат. Всички те предават. Освен Майкъл, нали? Той ти помогна, но умря, помниш ли? Умря. Заради теб. Ти си виновна за всичко. Ти си виновна, че родителите ти починаха. Ти си виновна и, че хората те презират. Та погледни се! Ти си нищожество. Нечий ръце те сграбчват. Продължаваш да тичаш по коридора. всичко ти е познато. Количката на която те връзваха, за да те преместят в другото крило когато навърши 13,леглата на които те изнасилваха с години, лампите които блестяха в очите ти и те заслепяваха. Маркъс и той беше там заедно с Майкъл, и двамата умряха, единия изби петима, а след това взе и своя живот защото се обсеби от теб, помниш ли? МИА!

Писъкът който момичето издаде със събуждането от транса си й причини физическа болка. Сякаш многобройни копия бяха раздрали гърлото й, и то сега кървеше. Очите й обходиха стаята около нея. Слава богу не се намираше в килията си. Усети ръка върху рамото си и подскочи уплашено.
-Успокой се Кензи.. Виж искам да ти помогна. Наистина искам, но ако научат, че си тук ще ме убият, разбираш ли? Ще ме убият по най-ужасния начин.
Трептящият мъжки глас принадлежеше на млад мъж който я бе намерил на улицата предоставяйки дома си на изчадие, което се хранеше с страха му.
-Знам.
Гласът й бе тих, но ясен. Обмисляше ситуацията докато въртеше химикалка измежду пръстите си.
- Ще си замина, не се безпокой. Никой нищо няма да ти стори, обещавам.
-Съжалявам.
-И аз.

>

mackenzie bennet -24-fc:zoey deutch-nightmares.