stumbling upon you; Vlad & Lis

-Бягай колкото си искаш, няма да ми се измъкнеш.
Злокобна усмивка се беше заформила на устните ми, докато стисках пистолет в ръката си и вървях спокойно след тичащия паникьосано мъж. Можеше да се каже, че беше уплашен и тичаше сякаш бяга за живота си, което, трябва да призная си беше точно така.
Подсмихвах се на жалките му опити да ми избяга, само че знаех със сигурност, че това нямаше да стане. Сграбчех ли веднъж жертвата си, повече не пусках, докато не я довършех. А този жалък плъх имаше нещастието да си създаде доста сериозни врагове - такива, които да могат да платят достатъчно, че да наемат услугите ми.
Настигайки го, сграбчих мъжа грубо за врата и го проснах в една стена наблизо. От челото му започна да се стича кръв, но това изобщо не ми направи впечатление - в следващата секунда, още преди той да може изобщо да се усети, вече лежеше проснат в краката ми в безсъзнание. Въздъхнах. Сега идваше досадната част - местенето на тялото. Подхванах го като чувал с картофи и след час го бях вързал насред празен склад, чакайки да се свести, за да мога да започна с мъченията му. Глупакът имаше глупостта да задигне шепа диаманти от босовете си и моята задача беше да изкопча от него къде ги е скрил, след което да му видя сметката.
И ето че съществото се свести, а аз не пропуснах възможността да прокарам внушително острие на нож по шията му, оставяйки кървава следа там.
-Хайде сега, глупако, кажи ми къде са диамантите. Не ме карай да го правя по-болезнено за теб .. Забележи че казвам да не ме караш, но ако ме принудиш, ще го сторя.
Подсмихнах се за пореден път, гледайки го студено. И тогава той се подмокри, което накара усмивката ми да се увеличи - мъжът просто трепереше като лист, гледайки ме с разширени от страх очи. Повдигнах рамене.

Само след час вече си беше изпял всичко, което значеше, че сега идваше момента да го довърша. И тъй като ми беше съдействал все пак, доколкото е възможно, реших да го убия без много протакане - бърз и безболезнен край. Развръзвайки китките му, сякаш нарочно му давах надеждата, че ще го пусна, заблуждавайки го по този начин. Само че в момента, в който замахнах неочаквано с ножа, той успя да реагира и отблъсна удара, изваждайки от ръкава си свой нож. Заби го в ключицата ми, а аз проклех заради ненужно поетото от мен острие. И се ядосах - гнева ме завладя толкова бързо, че светкавично извадих деветмилиметров от прикрития кобур измежду мишниците ми и запратих куршум в мозъка му. Трупа се просна тежко на земята, а аз дишах учестено заради яда, бушуващ през вените ми в момента. Сведох поглед към раната, от която се стичаше кръв. Нямаше с какво да я превържа, а бях достатъчно отдалечен от града, така че имаше опасност да изкървя. По дяволите!
Проклинайки тихо, бързо се качих в колата си и карах с бясна скорост обратно към града. Първите отдалечени квартали вече се виждаха и само след минути вече бях стигнал до тях, но усетих, че ми се виеше свят от загубата на твърде много кръв. Ставаше опасно да шофирам - отбих колата и се залутах измежду малкото къщи, намиращи се толкова далече от центъра. Реших, че ще рискувам и избирайки произволна малка къща, заудрях с юмрук по входната врата. При това силно, защото усещах, че губя съзнание. Разтърсих глава, за да проясня ума си и да не се поддам на завладяващата ме умора. Едната ми ръка стискаше рамото ми, а между пръстите ми се процеждаше кръв. Вратата най-накрая се отвори и аз дори нямах особена възможност да видя кой стоеше на прага й, защото тялото ми залитна и най-безцеремонно се сблъска с непознатата фигура пред мен. Облягайки се тежко на нея, можех да забележа единствено, че беше по-дребна от мен, докато бях съсредоточен върху това да не изпадам в несвяст, борейки се с болката и натежалото си тяло едновременно.
Засмях се, успявайки да промърморя уж на непознатия, но дефакто повече на себе си
-Извинявай за това .. Определено не беше планирано. 

Затвори вратата светкавично.
Гърлото ѝ пареше. Бели петна танцуваха пред очите ѝ. Всичко ѝ се въртеше. Затова просто затвори клепачи и си пое дълбоко дъх. От дълго време се занимаваше с това. Дължеше прекалено много пари на хора, които не играеха по правилата. Нямаше как да изплати всичко. Тя дори не работеше. Дори домът ѝ не приличаше на дом, а на дупка от която в изпълзяла някоя, тъмна, мръсна твар. Нямаше претенции. Имаше легло, вода, макар не и топла. Имаше известно количество храна и не ѝ трябваше нищо друго освен прикритие, а какво по-добро от една изоставена къща. Нито полицията щеше да се сети да търси тук, нито хората които ѝ мереха ножа отдавна. В този суров живот тя бе срещу всички и всички бяха срещу нея. Дължеше пари. Това беше само от една страна. За да изплати дълга си ѝ трябваха пари. Как получаваш пари ако не работиш? Крадеш. След теб тръгват хората от които крадеш и полицията. Научаваш се да си невидим. Научаваш се да се криеш в сенките.
Облегна се запъхтяна на входната врата. Наслади се на почивката. Рядко ѝ се отдаваше възможност. Този път беше цяло чудо, че успя да се измъкне не само с това, което ѝ трябваше, но и цяла. Нямаше кръв по нея. Нямаше болка освен тази от недостиг на кислород в белите ѝ дробове. Една малка победа по пътя ѝ към безгрижен, щастлив живот.
Заспа. Спокойствието и тишината изтриха реалността от съзнанието ѝ. Красив сън. Това ѝ трябваше сега. Подобаващ завършек на деня.
Блъскане по вратата.
Това я накара да се стресне и подобно на животно, до превключи на инстинкт за самосъхранение. Взе ножа от малката масичка. Един от предимствата на това да не живееш в голям апартамент, а само в една стая беше, че кухнята, хола и спалнята бяха едно и също нещо. Винаги имаш легло, нож и стол под ръка. Сви пръсти около оръжието. Сякаш искаше да бъде сигурна, че няма да го изпусне и ще бъде с нея каквото и да се случва.
Не беше възможно да са я проследили дотук. Бе така незабележима всеки път. Никой досега не беше стигал до дома ѝ. И ѝ се искаше това да си остане така.
Приближи се бавно. Опита се да се успокой.
Само въображението ти е. Не се паникьосвай!
Беше готова за бой. Сетивата ѝ се изостриха и тя дръпна бавно вратата към себе си. Отпуснато тяло се свлече. Изпусна ножа и побърза да поеме непознатия, за да не падне. Не очакваше това. Не и това. Разширените ѝ ириси търсеха някакво логично обяснение. Погледа ѝ обходи цялото пространство пред къщата ѝ. Нямаше никой.
Вмъкна бързо мъжа вътре преди да е изгубил прекалено много кръв. Алената течност бързо цапаше дрехите ѝ. Мразеше мириса ѝ. Мразеше усещането. Мразеше цвета. Мразеше всичко в нея.
Затръшна вратата и с всички сили помогна на момчето да легне на леглото ѝ, което представляваше просто дюшек покрит с чаршаф. Нямаше лукса дори да има одеяло. Грабна ножа и разряза връхните му дрехи, така че да остане гол нагоре. Трябваше да има добър изглед към раната. Стрелна се да вземе запалката си и да нагрее добре ножа. Щеше да боли. Много. Раната беше дълбока. Как все още беше жив? Подаде му част от унищожената му дреха.
- Захапи! - нареди. Дори не изчака. Нямаше време. Допря нагрятото острие до бликащата кръв рана. Дори на нея ѝ се искаше да извърне поглед. Можеше да се види напрегнатото му тяло. Можеше да си представи агонията, която се разлива във вените му. Едно от малкото неща от които тя разбираше. Болка и рани.
Стрелна се към импровизираната си аптечка да вземе конците и иглата. Незабавно трябваше да го зашие. Тази болка можеше да се търпи. Ръцете ѝ трепереха, но се опитваше да изолира този факт.
Заши го изненадващо бързо. Сякаш опарена, чак сега осъзна, че това беше напълно непознат мъж в дома ѝ и тя отскочи бързо настрани. Можеше да чуе сърцето в ушите си. Затай дъх. Искаше да чува дишането му. Докато го чуваше всичко щеше да бъде наред. Погледа ѝ беше съсредоточен върху надигащите му се гърди. Цялата беше в кръв. Можеше да усети гнусната течност по ръцете, дрехите и дори лицето си.

Очите ми бяха леко притворени, но това беше само заблуда. Всъщност следях внимателно всяко движение на .. младата жена.
Да, не чухте грешно - спасителя ми се оказа тя и при това действаше изключително сръчно. Реагира моментално предвид неочакваното развитие на ситуацията и как й се натресох напълно неочаквано и грубо. Не задаваше въпроси, а просто действаше.
И в този момент знаех, че нещо .. нещо, не бях сигурен какво, се заформя в гърдите ми. Непознатата изглеждаше толкова наплашена, защото след машиналните действия да зашие раната ми, при това почти като професионалист, тя странеше от проснатото ми безпомощно тяло на дюшека. Знаех, че стаята е твърде малка и за двама ни, но в момента не бих я заменил и за десет луксозни имения. За първи път ми се случваше някой да ми помогне .. и не само това; да ме спаси. Защото знаех пределно ясно, че без намесата й като нищо щях да си изкървя до смърт.
Преглътнах с усилие, а очите ми не се отделяха от нея. Какво ли си мислеше? Усещах присъствието й твърде осезателно, въпреки скованото ми тяло, обвито в пот и болка. Извърнах бавно глава, като сведох поглед надолу към рамото си и за пореден път се възхитих на работата й - тя ме беше зашила не по зле отколкото и сам го бях правил.
Обаче въпреки добре свършената работа, тя изглеждаше бледа, сякаш всеки момент ще се срине. Очите й се взираха твърде продължително върху кръвта по дрехите й, попаднала там докато тя третираше раната ми.
Съжалих.
Знаех, че щях да я снабдя с поне няколко чифта дрехи, за да й се реванширам за съсипаната й блуза и дънки. Преглътнах. Знаех също така и че имах прекалено много въпроси, въртящи се из ума ми в момента, че да се спра само на един, който да й задам. А не исках да я заливам с тях .. все пак ме беше спасила. И все пак .. защо ми помагаше? Как така не беше шокирана от състоянието ми? Защо се зае сама да ме "закърпи", вместо да извика линейка, както биха постъпили повечето ( да не кажа всеки) на нейно място? Знаеше ли тя какъв съм, че да не иска да рискува да ме разкрие пред властите? Което пък на свой ред ме връщаше отново към един определен въпрос .. Защо тя ми помагаше?
-Сякаш се взирам в шибано огледало .. - промърморих на себе си разсеяно, докато се борех със силната треска, заплашваща да завладее тялото ми. Сякаш тя беше като мен .. сякаш я гледах и виждах себе си .. и колко преебано беше да си мисля това, по дяволите? Не исках никой да е като мен, още повече едно толкова невинно изглеждащо момиче. Е, не че я познавах, може би тя само изглеждаше такава, но все пак .. Действията й бяха достатъчни, за да ме убедят инстинктивно, че тя не е враг. Как обаче АЗ щях да убедя НЕЯ в това? Виждах резервираността в погледа й, съмненията в очите, които сякаш отразяваха подозрителните мисли, въртящи се в главата й спрямо мен. Знаех, че бях връхлетял внезапно отгоре й - не само в буквален смисъл. Нахлух в живота й и това сякаш ме караше да се чувствам виновен .. не исках да я замесвам със себе си. Не исках това за който и да било, още по малко за нея, след като така великодушно ми помогна. 
Изправих се на лакти, веждите ми смръщени от усилието да не простена от болка. Тя ме следеше внимателно, докато придържах рамото си с една ръка, а с другата се подпрях на пода, за да уравновеся тежестта си, докато бавно и много мъчително (за мен) се изправях на крака. Направих няколко завлачени крачки, подпирайки се тежко на стената с другата си ръка и най-накрая я погледнах колебливо, като проговорих този път ясно, изричайки една единствена дума
-Съжалявам.
Погледа ми се сведе надолу, докато бавно се извръщах, запътвайки се към вратата - трябваше да се махна. Не исках да я притеснявам повече, не исках и да се превърна в потенциална опасност за нея, застрашавайки я след като тя ми беше помогнала. Трябваше ми време, за да се възстановя, като щях да я наблюдавам и да се опитам да й се отблагодаря, но от разстояние, така, че да не я заплашвам.

Страх.
Тя цялата бе пропита със страх. Ами той я нападнеше? Ами ако не го бе зашила правилно? Ами ако нещо се объркаше и той умреше, тогава нейна ли щеше да е вината или така или иначе е щял да умре? Ами ако бе пратен да я убие и това бе прикритие? Да застрашава живота си, за да се прикрие не ѝ звучеше разумно, но те бяха готови на всичко, за да се докопат до нея. Може би трябваше да се чувства поласкана ако се окажеше истина. Не изгаряше от нетърпение.
Той се надигна и говореше. Тя не можеше да си отдаде нужното внимание, за да чуе какво точно казва. Страха пулсираше във вените ѝ, но знаеше, че трябва да направи последно преглеждане. Трябваше да му сложи бинт, за да пази шевовете. Можеха много лесно да се отворят. Още повече, че тя бе съсипала дрехите му и той нямаше как да излезе така навън. Щеше да замръзне. Ако не умреше от раната щеше да умре заради студа. Времето беше коварно, но благодарение на студа, който бе редуцирал изтичането на кръвта той все още бе жив.
Това, което не проумяваше бе как за толкова кратко време бе готов да излезе? Как стана на крака? Болката би трябвало да е била изтощаваща. Освен това, доста голяма част от кръвта му бе изтекла. Би трябвало едва да се държи на краката си. Погледа ѝ бе впит в него с недоумение.
Не биваше да излиза. Веднъж да видят как някой влиза в тази къща бе достатъчно. Не бе нужно да виждат как излиза. Молеше се, да не са я открили, защото  в такъв случай тя щеше да се нуждае от медицинска помощ. Инстинктивно плъзна ръка към корема си. Можеше да си представи белега под блузата си. Можеше да се сети и за болката и за изтощението. За страха. Как той бе готов да си тръгне толкова бързо?
Грабна ръката му преди да е успял да избяга и го избута назад. Самата тя залегна и му направи знак с ръка да последва примера ѝ. Не знаеше какво да му каже. Как да му обясни, че се крие от хора, които ще ѝ видят сметката? Можеше да се обади в полицията и да я издаде. Можеше самия той да търси нея. Можеше да се случат толкова много неща. Не беше свикнала с това да споделя личния си живот с друг. Нямаше намерение да му разказва трагедията на живота си. Нямаше намерение да му казва дори името си. Просто искаше да мине известно време преди да го пусне да си ходи. Първо, беше прекалено рано да става с подобна рана. И второ, трябваше да бъде сто процента сигурна, че тази къща ще остане необитавана в главите на всички, които може би я наблюдаваха. Параноя обзе всяка клетка от тялото ѝ. Нещо ѝ казваше да бяга. Цялото ѝ тяло крещеше просто да вземе ножа и да изчезва от това място, но тя нямаше да направи това просто заради порив породен от страх.
Не искаше да го плаши. Дори просто да я погледнеше щеше да разбере, че страх бе обзел цялото ѝ тяло. Преглътна и си пое дълбоко въздух успокоявайки се. Изправи се давайки си спокоен вид. След това се усмихна мило променяйки напълно изражението си. Ако преди малко бе пропито със страх, то сега изглеждаше мила, добра и спокойна. Със също толкова спокоен глас му каза.
- Не бива да се разхождаш ранен наоколо. Може шевовете да се разшият. Трябва да си почиваш. Знам, че това място не е някой луксозен апартамент, но няма как да ти предложа по-добро място. И извинявай за дрехите ти. Нямаше как да те зашия, а трябваше да действам бързо. - усещаше се леката враждебност в гласа ѝ. Бе свикнала да отблъсква хората около себе си, затова винаги бе груба. Опита се да оправи гласа си, за да не звучи така сякаш се заяжда, но беше очевидно,че не беше способна. Той имаше хубави дрехи. Очевидно скъпи. Това сякаш я гризеше отвътре. Завист се надигна в гърдите ѝ, но успешно я прикри. Трябваше да спре да бъде толкова... себе си и да се държи по-мило.

Подсмихнах се.
-Мисля, че постъпката ти да ми спасиш живота компенсира тази да съсипеш дрехите ми. Стократно.
Говорех внимателно, наблюдавайки я с интерес. Действията й от по-рано граничеха с лека параноя, която на пръв поглед трудно се забелязваше у нея, но аз я виждах ясно и с лекота. И тя ми говореше много - непознатата пред мен или бягаше от някого, или криеше нещо. Най-вероятно и двете. Знаех, че факта, че е обгърната в мистериозност ме привличаше неимоверно много, карайки ме да искам да разкрия тайните й, но владеех импулсите си да я разпитвам, тъй като знаех, че така нямаше да науча нищо. Единствения начин да разбера беше тя сама да сподели. И знаех, че нямаше да го направи. По-вероятно щях да си остана на тъмно, но нямах нищо против. От опит знаех колко е трудно да споделяш за миналото си с някой. Аз го бях правил само с един единствен човек и за съжаление Тя не беше вече до мен. Повдигайки рамене, накрая добавих
-Между другото, благодаря ти. Аз съм Влад.
Знаех, че умишлено й казвах името си, защото го бях видял в очите й, че тя нямаше да ми каже своето. Беше някак си моят начин да оставя нещо свое с нея, пък било то и прост спомен под формата на едно име, като знак за благодарност за това, че ми помогна.
Сядайки бавно на пода, гърба ми се облегна на една от мръсните стени, но това наистина не ми правеше впечатление. Мястото си беше добро скривалище, а и ми харесваше - бях живял на много по лоши места, които дори не бяха годни за обитаване, но аз се приютявах там. Така че надали бих я съдил относно избора й на дом. Ако изобщо беше такъв за нея, де ..
Простенах леко, държейки рамото си с ръка и погледа ми падна на моята кръв по нейните дрехи. Индикирах ги с глава и вметнах небрежно, но сериозно
-Мисля, че аз също ти дължа извинение за съсипаните ти дрехи. И не само за това.
Знаех, че исках да си тръгна, за да я предпазя, но може би нея я беше страх прекалено много че някой можеше да ме види и по този начин да я усетят - които и да бяха тези, от които се укриваше; защото факта, че се криеше си личеше от километри, поне за мен. Наблюдавах я внимателно. Ще се учудите колко от жестовете й, движенията й, ми говореха с тонове информация, лесна за разчитане от мен. Това беше и една от многото причини да говоря лековато, но грижливо и да не се засегна ни най-малко от враждебно настроената й персона, говорейки ми с не особено ласкав тон. Грубостта, личаща си в гласа й може и да беше очевидна, но беше и оправдана. Бях нахлул под покрива й неканен, застрашавайки я. Освен това необяснимо защо враждебния й тон ми харесваше, не обратното. Говореше за това, че тя е боец и ясно ми показваше несломимия й дух - нещо, което предизвикваше уважение у мен. Нещо от този като един убиец към друг, само дето знаех, че тя не е като мен. И се радвах за това.
Странно защо троснатите й думи по-скоро ме очароваха, отколкото да ме отблъснат. Не бях някой глупак, все пак знаех че лесно се дразнех и бях с труден характер като цяло, но ситуацията си беше необичайна - не само за нея, но и за мен и малкия прост факт, че тя ме спаси ме караше да визирам нещата, думите и действията й по различен от обичайното начин.
А и да си го кажем направо - един наемник в къщата й надали щеше да й бъде от полза. ПО-скоро само би влошило нещата. А факта, че ако тя разбереше за професията ми, то тогава никога нямаше да спечеля доверието й, ми беше кристално ясен, набивайки се в главата ми, докато дебатирах как да постъпя и дали да се опитам да й обясня .. Но това май си беше изключително лоша идея .. 
Поне за сега, убеждавах се сам себе си наум.