i wanted the whole world or nothing

Притворих очи и си поех дълбоко дъх. Разбира се, вече нямах нужда от такива безсмислени действия, но навикът винаги взимаше привес. Някак си тази допирна точка с човешкото, което ми бе присъщо преди, ме успокояваше; връщаше ме на земята. Бе нещо толкова характерно за хората и в същият момент така познато за мен, в което се криеше и целият парадокс. Отдавна вече не бях човек, но малките навици се бяха вкоренили в мен, изграждаха личността ми и бяха станали неизменна част от този, който бях сега.
Едва доловимият звук от разбиващите се в скалите вълни кънтеше в ушите ми и огласяше тишината, прогонвайки я в безкрая. Изпълваше празното пространство с живот; очертаваше ярка картина, съградена като пъзел – всеки един малък звук бе парченце от цялостния изглед. Хладният въздух ме обгръщаше, поемайки ме в ледената си прегръдка. Лекият вятър си играеше с изпопадалите листа, танцуващи елегантно в ритъм, и вълнуваше океана, пораждайки красиви водни фигури в обхвата му. Той съживяваше инак замрялата обстановка и ми правеше компания във вечната самота, която дори сега бе мой спътник. Хладината, която предоставяше и предизвикваше с появата си, ми даваше възможност да събера мислите си по-добре, които и без това бяха разхвърляни хаотично във всички посоки. Напоследък бях все по-разсеян и отнесен; имах чувството, че губех ума си. Вампирското все по-често отстъпваше пред човешкото, а когато именно то ме завладееше ставаше най-страшно. То се опитваше да издълбае процеп през гъстия, безкраен мрак, загнездил се в празното място, където преди бе душата ми, и да го разсее, замествайки го с ярка и чиста светлина. Това, уви, бе невъзможно. Той бе така тъмен, така черен; покваряваше всичко, влязло в полезрението му, започвайки с мен. Стаяваше се в пукнатините на жалкото подобие на вампир, в каквото се бях превърнал, и чакаше удобния момент да ме довърши – като хищник, бавно, спокойно и търпеливо дебнещ плячката си. Нямаше да ме остави, бе моето наказание. Бе обгърнал сърцето ми в своята мрачна мрежа, пипалата му си проправяха път измежду органите ми, обвивайки се около гръдния ми кош. Във вените ми течеше отрова, прогаряше ги.
Само че у един вампир нямаше място за човечност. Двете същности бяха взаимноизключващи се и съвместното им съществуване бе просто невъзможно. Самоунищожаваха се, както и индивида, у когото се спотайваха. Знаех го от личен опит. Едното винаги бе доминантното, спирайки влиянието на рецесивното, взимайки връх и потушавайки неговите опити за надмощие. Вампирите нямаха душа, те не изпитваха емоции. За тях чувствата бяха нещо непознато – за някои недостижим, но сладък блян; за други бяха просто стар враг, сега премахнат от същностите им. Двата вида раси бяха коренно различни и несъвместими. При мен обаче бе друго. Не всичко, което преди представлявах, ми бе отнето. Част от човешкото ми бе оставено, за да ме измъчва и да ме подлудява бавно, отнемайки ми здравия разум. За да ми напомня какво е било преди и какво е би могло да бъде, ако не бях прецакал нещата до такава степен, че да се превърна в това, което сега бях. Не всички чувства ми бяха отнети и макар че понякога не изпитвах нищо, тотално безразличен към света, все още усещах главозамайващата сила на емоциите и тяхното влияние, когато времето за наказание от тяхна страна бе най-подходящо. Не ми бе оставено достатъчно, за да съм като хората, а само толкова, за да копнея да съм като тях, но и за да осъзнавам, че никога няма да бъда.
Чак когато загубиш всичко, започваш да цениш това, което преди си имал. Вечността е наистина доста дълго време. През вековете бях виждал какво ли не. Но винаги се повтаряше едно и също. Хората не ценяха нищо от това, което притежаваха, което ги заобикаляше. Накрая го губеха и чак тогава разбираха истинската му стойност. Те бяха глупаци – приемаха всичко за даденост, възвеличаваха се и си мислеха, че целият свят е в краката им и контролът е техен, за да го упражняват. Живееха зад стените на прелестната илюзия, която сами си създаваха и изграждаха, самозалъгвайки се, и, когато стените и най-накрая паднеха, те откриваха колко всъщност нищожни и безсилни бяха. Лъжовността на техните надежди биваше тяхното падение. Всъщност израстваха в клетка, която ограничаваше начина им на мислене и развитието им като отделни индивиди. Накрая повечето попадаха в море от разочарование, в което бавно, но сигурно се давеха. Тъжно, нали? По-скоро жалко и лекомислено. Всеки бе уникална част от Вселената, допълваше я с нещо; но никога никой не беше самата Вселена.
Слънцето все още не бе изгряло. Зазоряването обагряше околността в мека светлина и я озаряваше нежно. Кървавочервени дири се разпростираха по небето, оповестявайки бъдещата поява на огромната огнена звезда. Небосвода сякаш бе изграден от множество разноцветни кръпки – белите облаци танцуваха между оранжевите и червенеещите, тук-там розовеещи, ивици. Цветовете се сливаха в ярка и красива картина. Атмосферата бе някак успокояваща и лишена от каквото и да е напрежение, което да нажежава въздуха. Бледата луна почти бе изчезнала, отстъпвайки мястото си на вечния си другар. Скоро трябваше да влезе в роля и да се слее с мрака, да го пребори и да изплува на повърхността. Като че ли, слънцето тъжеше за загубата й и вечната му невъзможност да се наслади на присъствието й, затова и кървеше, тъгувайки за загубата. Отворената рана разливаше кръвта си по небето, давайки живот на много цветове.
Морето бурно се вълнуваше, запленено от своята лична дилема; изгубено в своя малък свят, където то бе центърът. Синьо-зелените му води играеха заедно, бушуваха. Вълните приключваха краткотрайния си живот, разбивайки се в скалите и превръщайки се в пяна.
Тук успявах наистина да си отдъхна от забързаността и шума на града, да се насладя на спокойствието. Плажът бе непознат за повечето жители на града, затова и не бе много посещаван. Бе някак див и загадъчен, чист. Тук властта принадлежеше на природата, хората нямаха думата. Тя царуваше с елегантност, кралството й бе изпълнено с прелест. Никой човек не можеше да създаде нещо такова – нещо, така грабващо окото; така запленяващо и спиращо дъха. Единственото, което успяваше да ми въздейства така, бе само изкуството.
Седнах на пясъка и отворих скицника, който бях донесъл със себе си. После моливът се плъзна по белия лист и започна бавно да му вдъхва живот.