the way i live i always see hell

"… човек не иска вечно да съзерцава залеза.
Кой желае един залез да трае дълго?
Кой иска все да е топло? Кой иска въздухът непрекъснато да благоухае?
След време човек престава да го забелязва. По-приятно е залезът да трае една, до две минути.
След това искаш да стане нещо друго.
Разбираш ли, такъв е човекът.” - Рей Бредбъри


before
- Не знам къде съм.
- Какво виждаш?
- Врата. Пред мен има врата.
- Мини през нея!
Прекрачих бездната, а отвъд ме очакваше непрогледен мрак, който ме завладя и погълна. Дали наистина бях преминала или просто бях пропаднала? Изгубих се в тъмнината, която разяждаше всяко кътче на мозъка ми, като го изпепеляваше с яростната си настоятелност. Гласът притихна, като че ли просто изчезна. Това не е истина, Катрин. Но, колкото и да си го повтарях, така и не успях да убедя себе си. Никога не е било. Всичко бе въпрос на възприятие. Продължих да крача напред без посока и без план, водена от отчаянието. Трябваше да се махна оттам. Увеличих скоростта си, затичах се.
Сякаш навлизах все по-надълбоко. Не можех да избягам, бях обградена. Лутах се из подсъзнанието си, търсейки каквото бе останало от здравия ми разум.
Мислите ми представляваха опустошителна вихрушка, която не можех да укротя. Бях тяхна пленница, затворена в себе си. Превземаха ме, копнеейки да им предам контрола върху ума си. Нямах такова намерение. Само че те също не се отказваха лесно. Преследваха ме, а главата ми заплашваше да експлодира. Имах чувството, че черепът ми се пропуква, а в пукнатините се криеха демоните, с които трябваше да се преборя.
Застинах. Студът се разпростря из вените ми, вледени ги. Ледените стружки се плъзнаха в реката от кръв, сливайки се с течността. За разлика от мен, те имаха цел. Евентуално щяха да стигнат крайната си точка и да я пречупят. Тя все още обнадеждаващо туптеше.
Усетих опряното в главата ми оръжие. Чух, когато издаде онзи специфичен звук, характерен за пистолетите при зареждане. Стиснах очи. Не ме беше страх. Вече нищо не ме плашеше.
Напротив, Катрин!
- Колко близо до смъртта искаш да се приближиш? – собственият ми тембър прокуди тишината, вземайки мястото й и повтаряйки се като ехо в ума ми.
Но не аз бях изрекла тези думи. Гласът бе някак далечен и непознат, ала аз знаех, че ми принадлежеше.
Събуди се!

then
-          Не, не, не!
Дъхът ми секна, съвсем изчезна. Загуби се някъде измежду останалите съставни части на въздуха, превръщайки се просто в поредния елемент сред множеството, претопявайки се в морето от подобие. Парещите сълзи напираха, замъглявайки погледа ми. Внезапно вътрешната борба, която водех, бе загубена и те бликнаха; изгориха ме, оставяйки невидими следи след призрачния си допир.
Слабост. Не показвай слабост!
Затворих очи и си наредих да престана, но всичко, което виждах беше красивата, сива пепел. И обгорените кости, представляващи доказателство за това, което бях сторила. Грозната картина се бе отпечатала от вътрешната страна на клепачите ми, за да ми напомня за чудовището, в което се бях превърнала. Душите на мъртъвците, за чиято смърт аз бях виновна, ме преследваха и си отмъщаваха, като бавно ме караха да губя ума си. Вземаха по част от него със себе си, преди да си тръгнат, като стари любовници, търсещи отмъщение.
Забих нокти в дланите си, надявайки се, че съсредоточаването върху физическата болка ще ме изкара от мъчителния транс, в който бях изпаднала. Ръцете ми трепереха като немощни вейки насред опустошителен вятър – сега негов заместител бяха потресаващите ме емоции. Помитаха ме като ураган. Потъвах в тях и губех себе си.
Пак бях стигнала до тук. Отново бях пропаднала в онази дупка на отчаянието,удряйки дъното. Бях готова да рухна, най-накрая да се срина, и да се предам на жестоките демони, пируващи с изгнилата ми душа. Тихо чакаха за поредния къс от нея, стаени в мрака и кухините на вътрешностите ми, наслаждавайки се на руините, в които ме превръщаха.
Бях затворница на ума си. Крещях за помощ и отчаяно се опитвах да се измъкна иззад здравите решетки на бруталното ми подсъзнание, което никога не показваше милостта, от която се нуждаех. Умът ми представляваше поредното тъмно и студено място, в което пребивавах, но и единственото, в което празнотата липсваше. На нейно място бяха болезнените спомени, които ми напомняха за всичко, което бях извършила; тяхната задача бе да ме пречупят и задушават, докато накрая сама не се откажа.
Трябваше да се махна оттам. Не можеше да позволя някой да ме види на местопрестъплението. Хвърлих последен поглед към купчината пепел и кости на земята и преглътнах отново напиращите сълзи. После се затичах.


now
Аз съм луда.
Студената вода ме докара до състояние на изтръпване – не чувствах нито физически, нито психически. Заобикаляше ме, като че ли бе моето убежище – защитаваше ме от външния вид, от реалността. Криех се под повърхността й, опитвайки се да забравя; да изтрия цялото съдържание на зловещия си ум, в който се бе разразила война, помитаща всичко по пътя си. Копнеех да изпразня съзнанието си, но това никога не ставаше. Така бивах наказвана – преследвана от спомени, изгарящи вътрешностите ми; разяждащи дупка в душата ми. Наслаждавах се на болката и тъгата, защото бях влюбена в тях; интоксикирана с лудост. Това не ме изненадваше. Ние, хората, сме мазохисти. Сладостта на пронизващата болка бе нашият наркотик. Счупените стъклени парчета на сърцето ми порязваха съществуването ми, ала аз продължавах да не мога да си го представя без всичките тези емоции, желаещи разруха. Вече нямаше какво да съсипят, защото единственото, което зееше у мен, бе празнотата.
Душата ми бе почерняла и изгнила, разпокъсана и разпаднала, разядена от живеещите в мен демони, хранещи се с непрекъснатата и ужасяваща чиста болка. Бяха алчни и непреклонни, жадуваха за все повече и повече. Не се примиряваха само с една малка доза, търсеха още една и после следващата. Нямаше да се изморят и откажат, докато не изцедяха всяка капка тъга от мен. Бях изгубила всичко докрай.
Всеки има своята точка на пречупване, а моята бе отдавна достигната. Представлявах красиви руини, пленяващи с хаоса си, на момиче, което някога бях. Не исках нищо повече от това да си я върна.
Започвах да се давя. Въздухът ми свършваше, изнизваше се бързо от дробовете ми. Въпреки скоростта си бе наистина мъчително. Стиснах двете страни на ваната с ръцете си, кокалчетата ми побеляха. Исках да отворя уста, да погълна водата и да се отърва от натиска й. Не можех, инстинктът ми за самосъхранение бе по-силен от волята ми. Главата ми щеше да експлодира, ала болката, осигурена ми от липсата на кислород, заличаваше истинската – онази, от която така се стремях да избягам.
Рязко се надигнах и вдишах; изпълних дробовете си до краен предел. Отворих широко очи, но парещите сълзи, заплашващи да издадат нестабилността ми, ме накараха отново да ги затворя в опита си да ги прогоня. Сега те се сливаха с водата, течаща от косата ми. Солта премина през устните ми, но бе отмита от другия вид малки капчици. Дрехите ми бяха подгизнали, напомняха ми, че бях измъкната от прелестната илюзия, която си бях създала. Красивата фантазия бе посрещнала своето унищожение.
Всичко се завърна в ума ми със сгромолясваща сила. Ако не бях седнала, сигурно щеше да ме помете с настойчивостта си. Приличаше на ураган, помете ме във вихрушката си от спомени и емоции, напомняйки ми колко слаба и крехка бях. Безпомощността ми ме задушаваше.
Просто трябваше да си мълча. Никой друг не трябваше да разбира какво умея и на какво съм способна. Избърсах сълзите и отново си поех дълбоко дъх. Още тайни, но понякога лъжите бяха единственото спасение. Имаше определени ситуации, в които просто трябваше да лъжем, за да се измъкнем от кашата, в която се бяхме забъркали. А аз бях лъгала и щях да лъжа още много.
Като за начало – аз мога да убивам с ума си – аз не мога да убивам с ума си.
Точно така. Може би, ако си го повтарях достатъчно дълго, щеше да се превърне в истината. Вероятно бе просто плот на халюцинациите ми заради несъгласието ми да взимам хапчетата си. Бе просто една делюзия. Още една лъжа.
Само че, ако не бе реалност, тогава какво се бе случило с всички тези хора? Кой бе отговорният за съдбата им?
Отговорът ме довърши, замая ме и ме изпрати в най-тъмното кътче на съзнанието ми. Затвори ме в мен самата, бях пленница на мислите си. .
С мъка си спомних обещанията на Джулиън да ме поправи. Но сега него го нямаше заради мен. Нямаше го, а аз бях най-счупена.
С треперещи пръсти посегнах за кутийката с малки бели хапчета, които щяха да прояснят ума ми. Щяха да ми помогнат, защото бях луда; а лудостта се третираше с медикаменти – отрова, която щеше да заличи истината и смекчи наказанието, причинено от липсата на истинска лудост.
Суровата реалност е, че не съм луда.