I don't paint dreams or nightmares, I paint my own reality

shelley hennig
абигейл хътчерсън
25
downworlders
witch /dark creatures/

- Ти не умееш да обичаш, Абигейл. Ти не го заслужаваш - думите му отекваха в съзнанието й и се повтаряха многократно.
Премигна няколко пъти и успя да се върне към така неблагоприятната реалност, която така силно мразеше, че би направила всичко, за да я разкара от шибания свят ... или поне да я промени. За да изглежда така, както на нея и се искаше. И щеше да го направи. Щеше да обърне света в нейна полза, каквото и да й струваше. Цената не беше важна. Бе я плащала много пъти ... сега нищо не можеше да я спре. Дори цената. Винаги я имаше, винаги я плащаше, а някои дори я прескачаха. Тя не беше от тези хора, които получава всичко и нищо не им беше взимано. На Абигейл всичко винаги й беше отнемано, но не и днес. Щеше да направи така, че нищо никога да не й се отнемеше ... да нямаше какво.
- Така е. Не мога - рече и се приближи до него, погали косите му.
Нежната усмивка се бе появила на лицето й. Изглеждаше като ... ангел. Толкова добра и мила. Сякаш наистина някога можеше да бъде.
- И съжалявам - каза също толкова, че дори по - нежно. - Не искам - заяви, като тонът й се превърна от мил и нежен в дрезгав, настоятелен, груб.
Ножът й се заби право в сърцето й и мрачната физиономия се замени с подигравателната. Той се опита да хване ръцете й да се измъкне, но тя завъртя ножа и се наведе към него. Съвсем тихо прошепна в ухото му:
- Едно ...
В очите й играеха бурна пламъчета, забавата се четеше с всяка гънка от красивото й лице. Покварената й душа крещеше и желаеше да го убие с всичко, що имаше.
- ... две ...
Засмя се, а той опита да я избута, разбира се, неуспешно. Не беше толкова силен, за да успее. Беше слаб, както щяха да са всички останали.
- Моля те, пусни ме. Заради дъщеря ни, ме пусни. Моля те, Аби ... - думите му нито за миг не повлияха на решението й.
- ...три - злобно рече и той замръзна на място.
Безжизненото му тяло се свлече на Земята, а Абигейл се изсмя, като се надвеси отгоре му.
- Не се тревожи за нея. Тя ще бъде добре - каза и през усмивката си, затвори очите му. - Сладки сънища, любими. Чао, чао - смях я напуши и Абигейл се изправи.
Завъртя се и дългата й, красива рокля покри част от тялото му, а след това я разкри, защото тя нямаше намерение да приключи с всичко, което имаше, да го съсипе и унищожи. Беше толкова вълнуващо. Искаше да го повтори, но сега предстоеше по - трудната част ... да я убие. Но колко трудна можеше да бъде тя ... николко. Защо да беше трудно? Уби мъжа, когото обичаше, без да й мигне окото. Това ли щеше да я спре? Едва ли. Тя беше Абигейл. Най - великата, от най - великите, както искаше да бъде и както си го повтаряше ... защото така просто живееше по - добре. Нищо не можеше да я спре. И никога не бе успявало.
Усмивката веднага се лепна на лицето й, когато отвори вратата на стаята на дъщеря си. Беше толкова красива. Точно като майка си. Обичаше това момиче. То бе всичко за нея и винаги бе било. До днес ...
- Анджелика - каза и се приближи до дъщеря си, като я прегърна силно.
- Мамо - рече момичето и на лицето й се появи онази така сияйна, омайна усмивка.
Абигейл се отдръпна и огледа момичето си от глава до пети. Знаеше какво иска да направи и го правеше. Точно сега бе най - подходящия момент да се отървеше от всичко, за да получи онова, което винаги бе искала ... сила. Стисна силно ръцете на малката си и тя изписка.
- Мамо ... какво правиш? - въпрос, едва изречен. - Пусни ме, моля те. Боли ме - молба, едва изречена, едва чута, че почти не.
Абигейл стисна ръцете й още по - силно и жизнената й сила бавно започна да напуска малкото й тяло.
- Обичам те, мила - каза и й се усмихна, след като тялото на детето й се свлече от немощ. - Наистина - наведе се и целуна челото й.
Прегърна Анджелика и я сложи да легне на леглото. Знаеше, че щеше да умре, но това не беше от значение, защото само Аби бе важната и това така и не се промени дори в момента, в който зърна малкото безжизнено тяло на малкото си момиченце .. нейното момиченце. Излезе от имението и с уверена походка напусна изцяло пределите на дома си. Изглеждаше привидно спокойна, но отвътре бушуваше. Знаеше, че не постъпваше правилно, но колебанието й по нищо не се издаде и нямаше да се издаде, защото ако имаше нещо, което можеше да прави добре, то това беше да прикрива емоциите си и може би да практикува магията си ... проваляше се във всичко останало по необясними причини. Сега, чрез тези две смърти бе успяла да предотврати голяма част от провалите си. Бе изтрила от света двете си най - големи слабости, за да може да не живее в страх, че някой би могъл да им причини по - голяма болка, отколкото тя им. Правеше го, защото ги обича, въпреки че не си личеше често и съжаляваше за това, но все си мислеше, че омразата е най - лесния начин да забравиш някога. Те не я забравиха и не я оставиха ... затова тя ги принуди.