Hush, child The darkness will rise from the deep

Тихите и стъпки едва ли бяха по шумни от падането на есенни листа. Сянката и се прокрадваше в мрака и дори минимален проблясък не би могъл да издаде присъствието и. Сякаш самия мрак се бе надигнал от дълбините и незабелязано бродеше между хората. Дори ярката светлина от пълната луна не се отразяваше в смолисточерните и коси. Сякаш самото и същество поглъщаше всичко светло и ярко. Тя бе олицетворение на всичко опасно и страшно, с което плашат малките деца преди сън. Само нежния порив на вечерния бриз донасяше аромата на тамян и живи въглени, който се разнасяше от вещицата. Някой биха казали, че това е доста необичаен избор на тежък и наситен парфюм, но това далеч не бе парфюм. Това бе аромата на разлагаща се престаряла душа заключена във вечно младо тяло неспособно да умре.
Безшумно и ловко като дебнеща лъвица Моргана изскочи иззад гърба на единия от пазачите при входа и пречупи врата му с едно единствено отработено движение. Дори не се постара да докосне другия, а само измърмори тихо думите на древното заклинание. На сутринта клетникът щеше да се събуди с ужасно главоболие и частична амнезия. Навярно щеше да помни чифт среднощно черни очи, които щяха да го преследват до края на дните му. По-нататък бе още по-лесно. Нежната мъгла на приспиващото заклинание я спохождаше като невидима аура и и позволяваше да мине пред строгата и очевидно тренирана охрана. Оставаха естествено камерите, които следяха всяко нейно движение и тя изпрати въздушна целувка към единия примигващ в червено обектив. Посланието бе ясно "следващият си ти". Той щеше да схване намека и вероятно да се скрие в дън земя като страхлив плъх, какъвто всъщност беше.
А сега бе ред да освободи клетите момчета, които служеха като опитни мишлета. Моргана грациозно се наведе над едно от безжизнените тела в краката си и измъкна магнитния бадж закрепен на врата му. Прокара нежно и почти любовно парчето пластмаса по модерния датчик и той моментално светна в зелено освобождавайки и пътя към килиите. Същото действие се повтори и с вратата на всяка от килиите, като момчетата вътре офейкваха дори без да я погледнат. Явно инстинктивно усещаха, че в нейно присъствие най-доброто решение е да изчезнат по най-бързия начин.
Когато стигна до последната килия вещицата застина в ужас. Съществото вътре бе толкова жестоко пребито, че бе трудно да се каже дали е човек. Моргана внимателно се приближи, отмествайки сплъстен от засъхнала кръв кичур от лицето на момчето. Той само потрепери болезнено и древната отмести ръката си. Нямаше начин да се измъкне от тук сам. Бе напълно беззащитен. Като си пое дълбоко въздух тя остави енергията и да потече през пръстите и и да започне да лекува раните му. Сякаш отне цяла вечност преди в погледа да младия мъж да се върне интелигентния блясък и да се вдигне мъглата на агонията. С дълбок напевен глас старата магьосница почти нежно попита:
-Добре ли си, момче? Можеш ли да ходиш?

Висях за китките, окован във вериги насред килията си. Познавах помещението твърде добре, като пръстите на едната си ръка. Каква ирония, че бях прекарал тук толкова години, обучавайки се, тренирайки и изпълнявайки сложната схема от инструкции, на която ни учеха. И след толкова много време на усилени тренировки, бях направил фаталната грешка да сбъркам. Два пъти. Иронично, нали? И ето ме тук, грешките ми водейки до страхотното пребиване и ударите с камшик. Всичко ме болеше. Не усещах нищо друго, освен болката, но това не беше нищо ново за мен - още от малък тя ми беше стар другар и с нея вече отдавна бяхме свикнали да сме заедно.
Стиснах зъби, усещайки кръвта да се стича по гърба ми, впивайки се болезнено в пресните рани от камшика. Беше сякаш целият ми гръбнак е разяждан от киселина - болеше навсякъде, но въпреки това не издавах и звук. Бях затворил очи, чакайки наказанието ми да отмине, защото когато най-накрая ме пуснеха да се свлека безпомощно и жалко на пода на килията си, чак тогава щях да имам някаква малка възможност да се възстановя от пребиването и раните по тялото ми да заздравеят поне временно, докато не последваше следващото наказание, същото като предишните и това тук, а именно да ме пребият и след това да разпорят гърба ми от "ласките" на камшика.
Стиснал болезнено зъби, болката не ми попречи, нито пък спря тренираните ми сетива да усетят, че сякаш нещо се задава. Отворих рязко очи, вдигайки глава и се огледах, което беше последвано от нова изгаряща вълна на болка, която игнорирах. Взирах се в тъмнината, проучвайки, търсейки. Обаче всичко изглеждаше спокойно. Тихо. Тогава откъде по дяволите идваше това проклето усещане?
И тогава ги чух - стражите отвън се строполяваха безшумно по пода. Някой ги обезоръжаваше без каквото и да било усилие, което, като се има предвид че те бяха високо тренирани, си беше силно впечатляващо. Дали някоя конкурентна организация не идваше да се отърве от собствеността на престъпниците, за да осакати редиците им от обучени убийци? Какво се случваше, мамка му?
Сякаш никой друг около мен не чуваше ставащото пред вратите. Смръщих се, което отново предизвика болка по тялото ми, и се взирах трескаво в тъмнината пред себе си. Честно казано очакването беше най-лошият ми враг, защото не знаех какво точно идваше за нас. Не беше като да ме е страх - нямаше какво по лошо от това да ми сторят, бях го видял всичко, но самата неизвестност ме убиваше. И накрая чух отварянето на вратите.
С изумление слушах как някой освобождава другарите ми, затворени в килиите също като мен и един по един ги пуска навън. И разбира се, накрая този някой стигна до мен. Напрегнах се, подготвен за най-лошото, но смръщването ми се превърна в изумление, когато усетих нежна ръка върху лицето си. Очите ми се взираха в красивото лице на ..
Жена?
Стражите отвън бяха премахнати с лекота от НЕЯ? Не можех да повярвам .. бях очаквал цяла армия, или обучен професионален отряд, нещо от този род .. Не самотната фигура на красива тъмнокоса жена, която изглеждаше толкова деликатна и нежна, че дори и по невнимание сякаш можех да я нараня, без да съм го искал.
Думите й ме учудиха още повече, защото тя беше на моите години, а се обръщаше към мен сякаш ми е майка. Направих гримаса - изглеждах ли й добре? И тогава тя ме излекува .. усещах топлината, идваща от пръстите й и се смаях. Дръпвайки се назад от нея, веригите издрънчаха, като казах със спокойствие, което изненада и самия мен
-Коя си ти, страннице?
Всъщност, по-належащия въпрос беше защо ми помагаше и най-вече, какво щеше да ми стори след като ме изведе навън. Как ли планираше да ме използва?
Въздъхнах. Приеми го, Влад - за теб това си е просто още едно поредно сменяне на собствениците. И знаейки това, знаех и какви услуги щеше да иска тя от мен. С тази ясна мисъл в главата си, очите ми се взираха безцеремонно в нейните, гледайки я с омраза - точно както гледах и всички преди нея, които ме притежаваха. Точно както щях да гледам и всички след нея, чиято собственост щях да стана ..

Омразата, с която момчето я гледаше почти задуши Моргана, но по лицето и не трепна нито мускул. Прекалено отдавна бе погребала себе си, за да покаже някакви признаци на човечност. Момчето имаше същите очи като скъпоценния и Мордред, но вещицата се постара да не показва прекалено явно тази проява на сантименталност. Това момче определено не бе синът и. Навярно тя никога нямаше отново да изпита радостта да го види, дори и в задгробния живот.
-Коя си ти, страннице?- при този почти наивен въпрос по устните и заигра загадъчна усмивка. Той мислеше, че тя ще го нарани. Това личеше по напрегната поза и готовността всеки момент да и се нахвърли. Тя разбираше може да отнеме живота от тялото му само с едно просто заклинание, но защо да го прави? Моргана можеше да е олицетворение на злото и разрухата, но не бе привърженик на безпричинната жестокост.
- Дыши спокойно, Нефилим... - проговори отново вещицата с напевен акцент. - Я не враг. И не пришла сюда чтобы тебя убить. *
При вида на недоверието в очите му почти и се прииска да извърти очи от досада. Ако искаше да го убие до сега да го е направила поне сто пъти. Това момче бе лишено от всякакви дарби за логическо мислене. За миг през ума на Моргана мина мисълта да му помогне и да се погрижи за него, но бързо я отхвърли като нелепа. Тези прояви на майчински инстинкт не бяха нормални за нея. Може би наистина остаряваше. Без дори да го погледне втори път древната жена се обърна грациозно и с плавни стъпки сякаш не ходеше, а направо се понесе през помещението към изхода. Не каза името си на младежа. Реши, че няма защо да го прави. Дори и да го направеше той едва ли щеше да разбере коя е всъщност. Какво пък, веднъж бе постъпила като добра самарянка. Никога не беше късно за чудеса.


*Дишай спокойно, Нифилиме. Не съм ти враг. И не съм дошла, за да те убия.

Гледах непознатата с недоверие, следейки всяко нейно движение. Тя какво си мислеше, че след като бях измъчван, ще й повярвам просто така? Като се имаше предвид, че тя дори не отговори както трябва на въпроса ми и не ми каза името си, какво очакваше, да й вярвам безрезервно просто ей така? Нямаше да стане. Да, тя ме беше освободила, но не само мен. А и все още я подозирах, питайки се каква ли игра играеше. Всеки играеше някаква роля, нейната просто все още не ми се беше изяснила. Трябваше да има причина, за да ни освободи, която тепърва щеше да ми се изясни. Знаех, че имаше причина - със сигурност не го беше направила ей така, от добротата на сърцето си. Ха. Като че ли някой изобщо беше способен на това .. включително и аз. Освен това хладното безразличие на лицето й не ми вдъхваше кой знае каква увереност, че мога да й се доверя. Тя говореше спокойно, овладяно и с каменно изражение, което нито веднъж не се промени. Знаех, че беше точно като мен - и тя не притежаваше чувства. Или поне не и положителни, точно както беше и в моя случай. Виждах в очите й същото терзание, същата болка, която разпознавах и у себе си. В това отношение с нея май си приличахме ..
Разтърквайки китките си, пристъпих надолу по коридора, вървейки бавно и неуверено към чакащите ме разтворени врати. Усещах свежия въздух на нощта осезателно, тъй като не го бях вдишвал от .. много, много време.
-Может быть, мне не враг .. - промърморих на себе си, докато крачех тромаво -Но, конечно, не мой друг.
Бях го прошепнал, следейки я подозрително, но ме завладя натрапчивото чувство, че като че ли тя ме беше чула. Намръщих се. Знаех, че сега имах различен от първия си въпрос, който се въртеше из главата ми, а именно не коя е - по-скоро какво е. И как ме беше нарекла .. нефилим. Мразех това, което съм, но не коментирах над обръщението й. Само че то за мен беше ярък знак и той значеше само едно - тя не беше човек. По дяволите .. май въпросът сега беше не кой ме притежава, а какво.
Задъхах се, дишайки дълбоко студения нощен въздух, наслаждавайки се на момента. Бегла усмивка се заформи на устните ми, но така не я показах. Това беше първата глътка свобода, която вкусвах от години. И макар да знаех, че не е истинска, то възнамерявах да се възползвам от момента колкото по-дълго можех и до когато тя беше склонна да ми позволи, отпускайки каишката на пленничеството ми. След което щеше да я дръпне наново и аз щях да се намеря за пореден път под заповедите на новата си собственичка. Поех си дълбоко дъх. Не издишах. 


* -Може и да не си ми враг .. Но със сигурност не си и приятел.