I make my own hell

Жегата беше неописуема.
Пот. Тела.
Блъскаха се в тясното пространство, изтощени и едва в съзнание. Момчето гледаше различните тела някак разсеяно. Дори не беше напълно в съзнание, но обезводнението можеше да оправдае състоянието му. Чувстваше се като дрогиран, макар че когато преди го бяха упоявали, поне не помнеше нищо, а сега миризмата, задушаващия въздух и болката при всяко вдишване бяха болезнено набити в съзнанието му.
 
 
*след 4 години*
 
 
Звукът от изстрелите отекна из малката мръсна, забутана и тясна уличка. Беше една от многото такива из Москва, а малкото момченце, треперещо в края й, едва стоеше на крака. В краката му лежеше трупа на облечен в костюм мъж.
-Я впечатлен, Влад. Отличная работа. - ръката на мъжа докосна рамото на момчето, но то го усети по-скоро като стоварване върху рамото си. Детето беше тренирано от 2 години, за да върши мръсната работа на мафиотите в Русия. Тези, които го притежаваха, бяха една от най-влиятелните фамилии в Москва, занимаваща се с незаконна дейност.
Владимир не си спомняше откога беше размятан из различни фамилии и места по целия свят, като част от трафика на хора и купуван и продаван от различни богаташи - от разглезени, но безобидни влиятелни личности, до опасни бизнесмени, като този, който го притежаваше в момента - глава на голяма и влиятелна мафиотска фамилия в Москва. Не че за него имаше значение, де.
Влад кимна, обръщайки гръб на мъртвеца пред себе си и последва собственика си.


*20 години по-късно*


Влад се прозя, скривайки острието обратно в ръкава си с едно ловко движение, след като го беше прокарал дълбоко по гърлото на жалкия, облечен като палячо, мъж. Бяха изминали доста години, откакто беше успял с немалко усилия и изпълняване на мръсни сделки да спечели (или по-точно казано да откупи) свободата си. Сега не принадлежеше на никого. И единствено той решаваше кога, къде и как да върши работата си. А също и кои задачи да приеме, както и колко точно значителна сума да получи в замяна. За разлика от времето, в което беше дете, сега му плащаха и като наемник Влад вършеше всичко - от сделки между наркотични босове, през доставка на информация за някоя организация, та до скучните мишени, които му беше поръчано да очисти. Нямаше нищо, на което да не е способен. Буквално. Ако имаше чувства, може би щеше да може да се нарече човек, но Влад дори не гледаше на себе си като на такъв. И макар сега сам да си беше господар, все още се считаше за нещо, не за някой - не само заради миналото си, но и заради неспособността си да изпитва каквото и да било. Ако имаше слабост, тя беше само една - малко момче, наподобяващо доста него самия, което носеше името Кристофър. Двамата се бяха сприятелили, но за разлика от Влад, Крис не познаваше ужасите на робството. И сякаш нещо или някой му се подиграваше, тъй като на Владимир не му убягваше иронията, че приятеля му стана полицай, докато той стана наемник и си оставаше престъпник, какъвто винаги е бил. 
 
***
 
 
Влад прекрачи прага на препълнения клуб, носещ името Lux. Още с влизането си присъствието му не остана незабелязано от собственика му, който го гледаше някак с любопитство, несъмнено питайки се какво търсеше в клуба му дете на нефилим. Влад повдигна рамене, докато крачеше право към него и без да увърта, премина директно на въпроса
-Искам да ти предложа сделка.
Думите му не бяха последвани от каквато и да било реакция, затова той продължи
-Не участвам във войната ви, но ще ти продам душата си с една едничка цел – да бъда свободен. Не искам никой повече да ме притежава или да може да ме командва, включително и ти. Не ме интересува, че ще притежаваш душата ми, искам да се подсигуря, че никой не може да ми заповядва.
Влад говореше дръзко, но все пак решително, защото го искаше повече от всичко. Достатъчно, че да е готов да направи каквото трябва, да се лиши от каквото трябва. Накланяйки леко глава на една страна, Влад чакаше отговора на Луцифер.
 
 
***
 
 
-Започни от началото. Как започна всичко? – започна колебливо, докато сядаше на една пейка в ъгъла. –Пренеси ме в своя свят, опитай да ми обясниш как действа той.
Не знаеше какво да попита. Страхуваше се да не засегне твърде болезнена за него тема, с което да го нарани по някакъв начин, затова предпочиташе сам да ѝ каже онова, което бе готов да сподели. Знаеше, че би искала някой да подходи точно по този начин към нея, въпреки че не бе сигурна до колко бе готова да сподели.
-Не се страхувай да ми кажеш нещо, с което не се гордееш. Няма да те изоставя, независимо какво решиш да ми споделиш за себе си.
Стисна леко ръката му, надявайки се, че това бе достатъчно да му вдъхне кураж и да го убеди в думите ѝ.
 

 

На лицето ми се изписа нещо като подобие на усмивка, макар че май не се получи особено. Май само Тя можеше да се изрази така, да я "пренеса в своя свят", един вид. Малко бяха хората, които биха поискали именно това, предвид колко грозен беше, а повечето се стараеха да избягват истината, както и лошите и неприятни неща и предпочитаха да се самозаблуждават и залъгват. Тя не беше като тях. Защо ли това не ме учудваше ..
-Всъщност не е нищо особено .. - какво брилянтно начало. И все пак, не знаех как се предполагаше да започна, след като за първи път щях да разказвам на някой за миналото си .. Наистина да разказвам.
-Най-ранния ми спомен е за многото тела, събрани заедно в малкото пространство. Бяхме набутани в контейнера и помня миризмата вътре .. Всички бяхме мръсни и потни. Беше трудно да дишаш, поради многото хора и твърде малкото пространство, с което разполагахме като цяло. Помня, че пътувахме така с месеци, затворени в металния контейнер. А когато накрая вратите се разтвориха, слънцето ни заслепяваше. Очите ми сълзяха, а всъщност не само моите, просто защото не бяхме виждали слънцето от месеци. Изтикаха ни грубо навън, но за мен това си беше просто преместване от един контейнер в друг, като че ли .. Странно, всъщност дори нямам представа какво е станало и с един от другите.
Беше необичайно, но предвид факта, че тогава бях само малко момче, не беше чак толкова учудващо, така като се замислех. Гласът ми беше далечен, глух и безстрастен, като в него не присъстваше каквато и да било емоция. Усетих, че съм заровил ръка в косата си и сега тя беше стисната в юмрук. Странно, дори не бях забелязал кога съм го направил и докато отпусках схватката си, хванала кичури коса, ми стана ясно, че ми трябваше някаква занимавка за разсейване. По тази причина извадих и едно от многото си остриета от колана си и се заиграх с него, като продължих
-Иронично, това обаче не беше най-лошото .. преместиха ни от контейнера, изваждайки ни оттам. И тогава започнаха тренировките. Честно казано бих предпочел престоя с месеци в затворено пространство пред "обучението", което последва. За тренировките ми имаше строго определена конкретна схема - първо тренираха тялото ми, за да съм във форма. После преминаха на уменията да боравиш с оръжие - каквото и да е оръжие. Ако пропуснеш, обикновено следваше пребиване, придружено от двайсет удара с камшик. След това следваше образоването на ума - езици, стратегии, начин на мислене, как да се измъкваш от всякакви безизходни положения, как да си създадеш импровизирани оръжия, в случай, че нямаш такива под ръка .. И всякакви такива. Сещаш се. И след като най-накрая бяха обучили напълно и цялостно чудовището, го пуснаха на свобода. Не си спомням първото си убийство.
Поех си дъх, втренчил се в стената насреща ни. Беше така, макар да не го бях изричал на глас досега, дори и пред себе си, но беше факт. Все още имах бяло петно от тогава, а когато се вразумих, се намирах насред четири-пет трупа - малкото момче, стоящо сред тях и гледайки объркано и неразбиращо около себе си, докато "собственикът" ми по онова време ме хвалеше. Прилепих се към стената, затискайки ушите си с ръце, без дори да поглеждам към Нея. Не исках да чувам похвалите му от тогава. Не исках да чувам и гласовете на миналото ..
Само че знаех пределно ясно, че те винаги щяха да са с мен. 

Страхотен герой! Добре дошъл и приятен престой тук!